Постинг
24.03.2016 00:18 -
Толкова време се чудех как да оправя нещата
Автор: satanas
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1224 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 24.03.2016 02:07
Прочетен: 1224 Коментари: 0 Гласове:
2
Последна промяна: 24.03.2016 02:07
Толкова време се чудех как да оправя нещата, но все не се получаваше - жената се оказа меко казано упорита, докато един ден, преглеждайки пощата, не попаднах на интересна брошура.
„Решавам всякакви проблеми. Дискретно“, и отдолу имаше оставен телефон за контакт.
Нямаше как да не ми направи впечатление, защото се различаваше от традиционните сметки или поканите на „Свидетели на Йехова.“ Да не говорим, че беше като по поръчка.
Прибрах се бързо, изтегнах се на фотьойла и набрах номера.
Почаках известно време, обаче никой не вдигна. Позвъних втори път – същата работа.
Оставих го настрана с намерението по-късно пак да звънна и реших малко да подремна.
Не знам колко време съм спал, защото “I want out” ме стресна. Погледнах дисплея - номерът на онзи, който решава проблемите.
Вдигнах, но преди да кажа каквото и да е било, отсреща ме изпревариха:
- При теб е много сложно.
- Кое? – попитах с недоумение.
- Знам за какво ми звъниш, но в първия момент нямаше как да ти отговоря, защото трябваше да помисля.
Явно човекът беше екстрасенс или си правеше страшен майтап с мен.
- Какво решение предлагаш и колко ще ми струва?
- При теб има множество магии, освен това така са те очернили пред нея, че направо не е за говорене. Ако успеем да оправим нещата - нещо, в което много се съмнявам, ще видим как ще се разплатим.
Започна да ми става интересно.
- Да речем, че е така, но защо?
- Защото те мразят.
- И как може да оправим нещата?
- Както добре знаеш, Сатаната е сътворил този свят. По негово усмотрение, защото Бог го е заточил на Земята и го е оставил да прави каквото си иска. Дотук звучи безнадеждно, но не е така. Князът има слабост към изкуствата, като самият той пише и рисува.
Има пророчество, в което се казва, че ако някой успее да го отврати от любимите му изкуства, в гнева си ще върне времето назад. Проблемът е, че не се споменава колко назад. Но ти нямаш друг избор.
Всичко това звучеше толкова налудничаво, че не виждах смисъл да му противореча.
- Трябва да намериш бездарници, но изключителни, невиждани до момента, единият от които да напише книга, а другият да я илюстрира – продължи той. – След това ми донеси произведението, а аз ще намеря начин да го дам на Княза – допълни и ми продиктува адрес.
Стори ми се, че не е толкова трудна задачата. Достатъчно беше да се поровя в „новата българска литература“ и да намина покрай някоя галерия.
След два месеца отидох на въпросния адрес, където ме посрещна един странен тип.
Изглеждаше около петдесетгодишен и с толкова безцветни очи, че се зачудих дали не е сляп. Беше преметнал от ляво надясно кичур коса, с който мислеше, че скрива плешивото си теме.
- Здравей, аз съм…
- Знам кой си, влизай - не ме остави да се доизкажа.
Последвах го през сумрачен коридор, който ми изглеждаше прекалено дълъг, но не се изненадах особено, защото самата задача беше достатъчно фантастична. По едно време спря и видях, че пред него има масивна врата. Почука неколкократно на определени интервали. Явно беше уговорена парола.
Малко след това вратата изскърца, отвори се и ни лъсна хлад.
- Аз съм дотук – рече, след което се обърна и си тръгна.
В главата ми нахлуха опасни мисли. „Как може да съм толкова глупав? Какво пречи тук да ме ликвидират и да ми продадат органите?“
- Никой няма да те убие – чу се глас отвътре. – Влизай.
Бях сигурен, че изрекох наум опасенията си. Явно ми прочетоха мислите, което ме успокои – все пак имаше нещо свръхестествено.
Прекрачих бавно прага и влязох в малка стая, в която имаше само един стол и срещуположна врата.
В средата стоеше младо момче на не повече от петнадесет години.
- Подай ми книгата и изчакай на стола. Отивам да призова Сатаната.
Гласът му беше различен от онзи преди малко, а в самата стая, освен нас, нямаше други хора.
„Сигурно е отишъл в другата стая бързо и безшумно и не съм го чул“, помислих.
Изпълних заръката и се отпуснах на стола.
Младежът почука по не по-малко странен начин от посрещача ми, след което затвори вратата след себе си.
Стоях може би половин час, ровех из телефона, даже си направих труда да ѝ напиша, че всичко ще е наред, защото самият дявол ще го оправи, след като го изкарам от релси.
Логично беше да ми отговори, че съм ненормален.
Кой знае какво щях да напиша, когато младежът влезе и прекъсна заниманието ми.
- Нищо не става. Не е достатъчно зле. Е, писателят – да, но художникът е поносим.
- Но аз не познавам по некадърен художник от него.
- Може би трябва да потърсиш фотограф? Също би свършил работа.
- Не знаех, че може и фотограф.
- Ето, сега вече знаеш. Когато си готов, ела пак. Довиждане.
Влязох във Фейсбук в групата „ФотоСвят“, където би трябвало да има изобилие от бездарници, чиито снимки да докарат човек до болест, и наистина - намерих достатъчно материал. Сега оставаше да уговоря авторите да ми съдействат, което също не се оказа трудно.
Седмица по-късно седях на стола, с надеждата този път нещата да проработят.
Още преди да си извадя телефона, отвътре се чу страшен рев, като че хиляди изкрещяха заедно, а от децибелите имах чувството, че ще ми се пръсне главата. Инстинктивно си затворих очите и си запуших ушите. Имах усещането, че стаята се клати. Причерня ми и загубих съзнание.
Не знам колко време съм бил в несвяст, но когато се събудих, седях пред входа на блока. Отляво се чуваше гласа на Цена Мейдъна, която се разправяше с квартирантката от четвъртия етаж. Погледнах в същата посока и видях мъжа ѝ, Стефан. Седеше на една от п-образните пейки и говореше с дядо Станко и дядо Витко.
Вятърът премести кичур коса пред лицето ми, а аз по навик си я сложих зад ушите.
Всичко изглеждаше наред, но въпросните хора отдавна бяха покойници, а аз от 7-8 години бях с къса коса.
- Мицко, хайде, прибирай се, че съм ти приготвила изненада.
Гласът ѝ идваше от моята тераса. И освен него оттам идваше и усмивката ѝ. Както и подканата да се прибирам. И всичко това комбинирано с ефирна рокля, под която се очертаваше божественото ѝ тяло. Кръвта нахлу в главите ми…
Тъкмо влязох у дома, честно казано ошашавен от развоя на събитията, когато се звънна на вратата. Отворих и кого да видя – онзи младеж.
- Идвам за цената.
- Колко?
- Не колко, а какво?
- Е, кажи?
- Искам да опитам от гозбите на Маги.
„Решавам всякакви проблеми. Дискретно“, и отдолу имаше оставен телефон за контакт.
Нямаше как да не ми направи впечатление, защото се различаваше от традиционните сметки или поканите на „Свидетели на Йехова.“ Да не говорим, че беше като по поръчка.
Прибрах се бързо, изтегнах се на фотьойла и набрах номера.
Почаках известно време, обаче никой не вдигна. Позвъних втори път – същата работа.
Оставих го настрана с намерението по-късно пак да звънна и реших малко да подремна.
Не знам колко време съм спал, защото “I want out” ме стресна. Погледнах дисплея - номерът на онзи, който решава проблемите.
Вдигнах, но преди да кажа каквото и да е било, отсреща ме изпревариха:
- При теб е много сложно.
- Кое? – попитах с недоумение.
- Знам за какво ми звъниш, но в първия момент нямаше как да ти отговоря, защото трябваше да помисля.
Явно човекът беше екстрасенс или си правеше страшен майтап с мен.
- Какво решение предлагаш и колко ще ми струва?
- При теб има множество магии, освен това така са те очернили пред нея, че направо не е за говорене. Ако успеем да оправим нещата - нещо, в което много се съмнявам, ще видим как ще се разплатим.
Започна да ми става интересно.
- Да речем, че е така, но защо?
- Защото те мразят.
- И как може да оправим нещата?
- Както добре знаеш, Сатаната е сътворил този свят. По негово усмотрение, защото Бог го е заточил на Земята и го е оставил да прави каквото си иска. Дотук звучи безнадеждно, но не е така. Князът има слабост към изкуствата, като самият той пише и рисува.
Има пророчество, в което се казва, че ако някой успее да го отврати от любимите му изкуства, в гнева си ще върне времето назад. Проблемът е, че не се споменава колко назад. Но ти нямаш друг избор.
Всичко това звучеше толкова налудничаво, че не виждах смисъл да му противореча.
- Трябва да намериш бездарници, но изключителни, невиждани до момента, единият от които да напише книга, а другият да я илюстрира – продължи той. – След това ми донеси произведението, а аз ще намеря начин да го дам на Княза – допълни и ми продиктува адрес.
Стори ми се, че не е толкова трудна задачата. Достатъчно беше да се поровя в „новата българска литература“ и да намина покрай някоя галерия.
След два месеца отидох на въпросния адрес, където ме посрещна един странен тип.
Изглеждаше около петдесетгодишен и с толкова безцветни очи, че се зачудих дали не е сляп. Беше преметнал от ляво надясно кичур коса, с който мислеше, че скрива плешивото си теме.
- Здравей, аз съм…
- Знам кой си, влизай - не ме остави да се доизкажа.
Последвах го през сумрачен коридор, който ми изглеждаше прекалено дълъг, но не се изненадах особено, защото самата задача беше достатъчно фантастична. По едно време спря и видях, че пред него има масивна врата. Почука неколкократно на определени интервали. Явно беше уговорена парола.
Малко след това вратата изскърца, отвори се и ни лъсна хлад.
- Аз съм дотук – рече, след което се обърна и си тръгна.
В главата ми нахлуха опасни мисли. „Как може да съм толкова глупав? Какво пречи тук да ме ликвидират и да ми продадат органите?“
- Никой няма да те убие – чу се глас отвътре. – Влизай.
Бях сигурен, че изрекох наум опасенията си. Явно ми прочетоха мислите, което ме успокои – все пак имаше нещо свръхестествено.
Прекрачих бавно прага и влязох в малка стая, в която имаше само един стол и срещуположна врата.
В средата стоеше младо момче на не повече от петнадесет години.
- Подай ми книгата и изчакай на стола. Отивам да призова Сатаната.
Гласът му беше различен от онзи преди малко, а в самата стая, освен нас, нямаше други хора.
„Сигурно е отишъл в другата стая бързо и безшумно и не съм го чул“, помислих.
Изпълних заръката и се отпуснах на стола.
Младежът почука по не по-малко странен начин от посрещача ми, след което затвори вратата след себе си.
Стоях може би половин час, ровех из телефона, даже си направих труда да ѝ напиша, че всичко ще е наред, защото самият дявол ще го оправи, след като го изкарам от релси.
Логично беше да ми отговори, че съм ненормален.
Кой знае какво щях да напиша, когато младежът влезе и прекъсна заниманието ми.
- Нищо не става. Не е достатъчно зле. Е, писателят – да, но художникът е поносим.
- Но аз не познавам по некадърен художник от него.
- Може би трябва да потърсиш фотограф? Също би свършил работа.
- Не знаех, че може и фотограф.
- Ето, сега вече знаеш. Когато си готов, ела пак. Довиждане.
Влязох във Фейсбук в групата „ФотоСвят“, където би трябвало да има изобилие от бездарници, чиито снимки да докарат човек до болест, и наистина - намерих достатъчно материал. Сега оставаше да уговоря авторите да ми съдействат, което също не се оказа трудно.
Седмица по-късно седях на стола, с надеждата този път нещата да проработят.
Още преди да си извадя телефона, отвътре се чу страшен рев, като че хиляди изкрещяха заедно, а от децибелите имах чувството, че ще ми се пръсне главата. Инстинктивно си затворих очите и си запуших ушите. Имах усещането, че стаята се клати. Причерня ми и загубих съзнание.
Не знам колко време съм бил в несвяст, но когато се събудих, седях пред входа на блока. Отляво се чуваше гласа на Цена Мейдъна, която се разправяше с квартирантката от четвъртия етаж. Погледнах в същата посока и видях мъжа ѝ, Стефан. Седеше на една от п-образните пейки и говореше с дядо Станко и дядо Витко.
Вятърът премести кичур коса пред лицето ми, а аз по навик си я сложих зад ушите.
Всичко изглеждаше наред, но въпросните хора отдавна бяха покойници, а аз от 7-8 години бях с къса коса.
- Мицко, хайде, прибирай се, че съм ти приготвила изненада.
Гласът ѝ идваше от моята тераса. И освен него оттам идваше и усмивката ѝ. Както и подканата да се прибирам. И всичко това комбинирано с ефирна рокля, под която се очертаваше божественото ѝ тяло. Кръвта нахлу в главите ми…
Тъкмо влязох у дома, честно казано ошашавен от развоя на събитията, когато се звънна на вратата. Отворих и кого да видя – онзи младеж.
- Идвам за цената.
- Колко?
- Не колко, а какво?
- Е, кажи?
- Искам да опитам от гозбите на Маги.
Учтиви идилци от Дон в Париж
Тъй като COVID и „The Vax“ досега не усп...
Во име Отца и Сина и Светаго Духа, Амин....
Тъй като COVID и „The Vax“ досега не усп...
Во име Отца и Сина и Светаго Духа, Амин....
Няма коментари
